Създаване на демони

/снимка и име на героя/
Име:
Демонски години:
Физически години:
Дарба/и:
Външен вид: (3 реда най-малко)
Характер: (4 реда най-малко)
История: (най-малко 4 реда)
Допълнително: (Не е задължително)
П.п: Ако искате можете да ползвате 4 различни външни вида за демона си!

Име:
Хелена Уайтууд
(понякога „Х”-то, което идва от гръцкия,
не се произнася затова се чува Елена.
Близките и я наричат Хел, Лена, Ели , Ел и др.)
Демонски години:
20 000 демонически
Физически години:
19 човешки
Дарба/и:
Проекция
Молекулярна дисперсия
Елемент Дух (петия елемент,
който съдържа в себе си другите 4-ри елемента,
+ свой собствени сили)
Материализация
Външен вид:
Хелена е мечтата на всеки мъж. Със стройно, високо и добре оформено тяло. Кожата и е мека и нежна на допир с приятен за очите тен. Мекотата на косата и може да се сравнява само с тази на кашмир. Цвета и е светло рус, а понякога дори и златист, косата и стига около педя под кръста и. Обикновенно я носи изправена или перфектно накъдрена. Очите и са загадъчни и много хора твърдят, че приличат на малки блестящи стъкълца с небесно син цвят. Стилът и на обличане е според настроението и, но винаги секси и предизвикатлен – разсейващ врага.
Характер:
Хел, определено не е от малките и безащитни, лесно раними момиченца. Характера и е сложен. Когато мрази, мрази силно и докрай, но когато обича /не се случва често/ се отдава на любимия си безкористно, но все пак не си позволява любовта да я заслепи и да я превърне в глупачка или жертва. Може да се каже, че е отмъстителна, ако и причиниш зло ще ти го връща докрая на живота ти, независимо от методите и. Обича да получава това, което иска и се бори за него. Хелена не избухва и не се ядосва, или поне не го показва. Тя е пълното олицетворение на спокойствие. Нещото, което винаги е присъщо за нея е студената усмивка.
История:
Живяла е къде ли не, но историята и почва от Южна Африка. Отраснала в семейство на добри фермери, Хелена расте трудолюбива и добра към околните. Едно събитие променя целия и живот. Метеоритен дъжд се изсипва от небето и разрушава градчето в което живее, а родителите и умират пред очите и, когато е само на 3 годинки. Това остава дълбока следа в живота на Хел. За нейно щастие един заможен човек на име Лайнъл, я приютява и отглежда като своя собствена дъщеря, но методите му за отглеждане на деца не включват обич, закрила и доверие, а точно обратното. Живеейки в такава среда Лена се превръща в това което е днес. Омразата с която е израстнала я кара да убие собствения си приемен баща, а след това и доведения си брат. Хелена, напуска градчето и започва да се скита по света. Не много след това тя разбира за демоните и прави сделка на кръстопът. Тя иска една година пълно щастие и любов, а след това ще отиде в Ада. Така и става. Всеки ден и се струва като цяла вечност и още на първия ден тя се отказва от човечността си и става демон. Оттогава тя броди по света.
Допълнително:
Много е добра в бойните изкуства.
Влюбва се рядко, но когато го направи обича истински.
Мрази да я командват и подценяват.

Лик : Candice Swanepoel

Приета си, добре дошла (:

Истинският й вид,с който е най-често:

Другите й видове:

Име: Никол Скот

Демонски години: Над 2000..

Физически години: 20

Дарба/и:
- Може да влиза в сънищата на всички същества,със специален медальон.
- Има четири външни вида и ги сменя,когато си поиска.
- Чете мисли.
- Манипулира спомени.

Външен вид: Истинският външен вид на демонката е на пръв поглед обикновено момиче.С дълга кестенява коса,понякога черна.С дълбоки и големи сини очи,омайващи всеки.С плътни и меки,изкусителни устни.Кожата й е бледа,гладка и мека.Висока е 1.70.
Красива е,но тя не се мисли за такава.Опитва се да не й пука какво говорят другите зад гърба й.
Облича се винаги по последна мода.

Характер: Емоционална,гадна и секси.Това са думите,които накратко описват Никол.
Сменя си настроенията доста често,в един момент може да се смее,а в друг да плаче или пък да се ядосва на нещо.Винаги иска да получи всичко.Не се спира,докато не го получи.Преластителна е,и преластява всеки мъж,който иска.Егоистична и иронична,демона в нея я е направила такава.Преди е била добро момиче,като ангел,но сега е като дявол.Определено е лошо момиче.

История: Никол е родена преди много години,предполага се,че са над 2000.Тя е много стар и опитен демон.
Израснала е в семейство на демони.Няма братя,нито сестри.И така й е добре.До 14-годишна възраст тя не е знаела,че майка й и баща й са демони.Когато разбрала тайната им и знаела,че ще стане като тях,Никол се намразила.Не искала да бъде студена и лоша,да убива всеки,който й падне.Но няма начин да си остане човек.
Във вените й течело демонска кръв,и никога няма да бъде друга.
С течение на времето Никол ставала зла,държала се с всички лошо и искала всичко за себе си.
Свикнала с мисълта,че е демон и започвала да се харесва такава каквато е.
Не се задържа на една място и винаги се мести.Няма постоянен дом.Но намерила някакво градче,в което има доста такива като нея.И сега си живее там...и не смята да се мести....поне в близкото бъдеще.

Допълнително:
- активна пушачка е
- обича игричките
- любимите й цветове са: черно и червено
- въпреки,че е демон тя има куче,порода голдън ретривър,на име Рой
- обича алкохола и нощните клубове
- обича да танцува и пее
- обича да играе компютърни игри,но това е тайна
- любимите й стилове в музиката са:поп,рап,хип-хоп,денс и хаус
- обича да кара колело,а като по-малка и скейтборд
- има две татуировки,на рамото си голяма червена роза,и на отстрани на талията си жена.има и на китката си малка татуировка

Одобрена си, добре дошла ^^

Име : Изабел Лионора-Хейли Нортман

Прякор : Из,Изи,Бел,Лиа,Хей,Г-ца Нортман, Ваше Височество

Раса : Демон
Години : -

Дарби :Взима души, тялото 'и е наелектризирано (което не се смята за дарба, защото не го ползва за себе си и не го контролира то е като телесната топлина при хората)
Външен вид : Странен външен вид..Хилава, но не прекалено плоска и изгърбена.Светли очи, проницателни, стават черни ако е ядосана или в екстаз.Косата 'и е тъмна, начупена, на моменти накъдрена.Бяла кожа, не обича тена, макар и да е прекарвала много време в пъкъла.Мудна, нацупена.Като цяло интересни черти на лицето.

Характер : Гневна, упорита..или по-скоро ината.На моменти хуманна, частица останала от човешкото 'и аз.Обича да пие и залага..пуши.
Мързелива е и мудна..Подлудява хората със своето спокойствие.Както някой казват-очите са прозорец към душата.Погледа 'и е празен, безразличен..като душата 'и.Или това което е останало от нея.Склонна е да забравя моменти от миналото си затова и понякога е сприхава, но главно спокойна.Има лъвски характер и затова когато вика буди страх у хората.Повиши ли тон стига до нечовешки децибели което говори, че тя е властолюбива.

История:Родена в млада Франция в смесен брак между Френски крал и Английска принцеса, след смъртта на родния 'и баща, майка 'и се жени повторно за Италиански принц.Тогава е прекалено малка, 4 годишна и все пак разглезена.Когато вторият 'и баща става крал той е неопитен и прекалено често губи войни което влияе и на младото семейство височайши особи.Изабел е отвличана многократно до възраст 6 годишна.Тогава италианският глупав крал решава са сключи сделка с най-влиятелното същество в света след Бога.Сатаната.Той приема душата на младото момиче, но вместо да я убие я приема като дъщеря.Прави я демон..или по-скоро висш демон един от най-близките до него.С негова помощ усъвършенства дарбите си и става млада принцеса на мрака.С времето човешкото в нея умира и на негово място се появява една погрешна, млада на вид, арогантна особа.Винаги е била малкото момиче на татко Сатана колкото и налудничево да изглежда.И все пак и тяхната връзка уж баща-дъщеря има своите лоши моменти.В един такъв период Лионора бива изпратена на земята на заточение което след месец се превръща в мисия след като се сдобряват.Мисията 'и е да сее раздор.

Допълнителна информация:*Свири на цигулка
*Пуши цигари
*Често получава частична амнезия

Снимка:

Одобрена си, welcome ;dd

Пръстите ми написаха Селби Лесъс в регистрационната карта на библиотеката. Загледах се във фамилията си, в разкривените букви, които я образуваха и си помислих, че тя не значи нищо за мен. Може би някога, но не и днес. Дори не трепках от отвращение, нито свивах устни. Пет букви, две срички - ле-със, ле-със, - плъзгат се по езика, но безсъдържателно, сякаш това бе произволно извадено име от телефонния указател.

Полето за възраст ме озадачи. Какво значение имаше наистина? И коя от всичките си възрасти трябваше да напиша? Тази, на която се чувствах? Тази, на която беше тялото ми? Или действителната ми - тази, която ми даваше няколко години в повече, от тези, на които изглеждаш. Замислих се и накрая плъзнах химикалката по листа, докато там не се появиха завъртяните цифри 2 и 3. На толкова бях, когато престанах да бъда просто човек и се превърнах в демон, но мислех да мина без това обяснение за пред служителите.

Вдигнах въпросителен поглед към жената зад бюрото и тя ме попита имам ли нужда от помощ. Бях приключила с попълването - адреса и телефонния ми номер вече не бяха известни само на мен - и оставаше само снимката.
- О, не се притеснявайте, дайте на мен - каза ми тя и извади от чекмаджето си тубичка с лепило.

Създаване на демони 5962591309_96e122dfe0_z_large

Жената зад бюрото се облекна назад, когато вратата се затвори след Селби. Не можеше да каже, че тук постоянно идват хора, но като цяло тя имаше поглед над нещата в града. Веднага позна, че въпросното момиче е ново тук - излъчваше екзотичност и непринадлежност към вече установилите се и свикнали с характера на градчето жители. След това жената се замисли какво толкова необикновенно бе видяла в младото момиче, но не успя да посочи нищо конкретно. Знаеше със сигурност обаче, че се бе почувствала странно под натиска на погледа му. Тези очи... в тях имаше нещо много по-тъмно, отколкото в тези, които бе свикнала да гледа. Сякаш някаква частичка от Ада проблясваше в дълбините им - тези големи, тъмни очи, които се взираха право в душата ти, сякаш им бе известно някакво тайнство, до което ти никога няма да можеш да се докоснеш.
Жената потръпна. Четеше много напоследък и ето, че съзнанието й бе загубило ключа към реалността. Тя все пак продължи да мисли за Селби, дори името й се бе заклещило между устните й и накрая тя го освободи, а сетне засрамено постави ръка пред устата си.
Да, момичето бе красиво по някакъв свой си начин. Изглеждаше по-скоро като гимназистка, отколкото като развита вече жена, излъчваше невинност и чистота (но без да броим дяволските очи), а едновременно с това - увереност и еротика. Движенията й ту бяха прекалено рязки и ненадейни, ту ставаха изразителни и чувствени. Тя често прокарваше език по устните си, докато пишеше, и се усмихваше на някакви свои мисли, после пък се мръщеше, и така, беседваща със себе си, тя напълно изключваше чуждото присъствие като нещо, на което е необходимо да се обръща внимание. На жената й бе направило впечатление, че Селби е много ниска - носеше токчета, но въпреки това не можеше да скрие ръста си.
Жената усети затопляне в тялото си и си заповяда да спре да мисли за тази тайнствена непозната, но кой знае защо в ума й постоянно се въртеше картината за Селби, прокарваща език по устните си, Селби, която се усмихва така, сякаш те приканва да забравиш всичките си задръжки, Селби, която има ангелско лице и очи като на демон.
Жената почувства психическо изтощение и кажа на колежките си, че не се чувства добре, затова ще се прибере вкъщи. Но вместо към вкъщи, тя пое към офиса на мъжа си, който едва ли беше зает, не трябваше да е зает, не можеше да е зает...

Облегнах се на стената и запалих цигара. Бях развеселена, защото знаех какво ще последва - не се случваше за пръв път. Това беше част от способностите ми на сукуб - разпалвах мъжките страсти, за да мога да пия от енергията им. Но понякога си позволявах да приложа обаянието си и върху жените, за да им доставя мъничко семейно щастие. Явно това беше единственото, останало от предишната Селби.
Когато видях жената да излиза и се качва в колата си, загубих интерес. Не беше трудно да се сетя къде отива - бях видяла брачната халка на пръста й. Хвърлих фаса си с в една локва, останала навярно след летния дъжд, и започнах да вървя към новия си дом. Токчетата ми вежливо оповестяваха идването ми и аз се възползвах от всеки удобен случай за някое палаво намигване.
Но мислите ми бяха далеч, много далеч, към едно минало, невъзможно минало, както ми се стори...

Запомни, скъпа, Бог ти праща това изпитание и ти трябва да си добра и покорна, и да Му служиш, за да се избавиш от него.

Сякаш още чувам гласа на майка ми, който предначертава живота ми, още преди да порасна достатъчно, че да имам силата да го променя.
Трябваше да живея праведен живот. Нямах друг избор. Бях сляпа, а в детското ми съзнание това беше изпитание, което трябваше да преодолея, следвайки отъпканите пътеки на всички онези овце, които през вековете се бяха поддавали на чуждите религиозни убеждения. Твърде бързо разбрах, че слепотата ми е резултат на генетично заболяве, а не плод на нечия Висша Умисъл, но майка ми отказваше да повярва. Само това й бе останало - биологичният ми баща се бе самоубил на 35, оставяйки бременната ми майка (тогава на 17) сама. Тя била изгонена от семейството си, задето опозорила семейството - имала връзка с женен мъж, който на всичкото отгоре й преподавал в гимназията. Така че тя бе убедена, че плащам за неговите грешки, както и за нейните, макар че тя твърдеше, че отдавна си е разчистила сметките с Него, посвещавайки живота си на безбрачие и пълно лишение от каквито и да е връзки с мъже. Това ми спести пастрока, но ми отне много повече. Фактически, бях затворник на собствената си майка и тихата й лудост. Това, че бях сляпа, проваляше всякакви шансове за нормален живот. Дори монасите не живееха като нас.
А аз... аз отдавна казвах молитвите си без вяра и четях Библията през ред. Бях се предала. Приемах, че никога няма да ме докосват, слушат, виждат или обичат като нормалните хора. Дори мислех да се самоубия, колкото и жалко да звучи. Просто не виждах накъде може да върви живота ми.

Оказа се, че той просто няма да продължи дълго.

Измъкнах се от вкъщи. Вече бях свикнала да разчитам на слуха и обонянието си, така че това, че навън бе тъмно не ми пречеше. Нямах представа какво исках да направя, но чувствах, че трябва да се измъкна от къщата. Започнах да вървя неуверено надолу по улицата, без да знам къде отивам - нямах представа кои магазини са отворени и кои - не, а чуех ли силна музика, бързах да подмина мястото, преди някой да ме забележи.
Уханието на борови иглички ми подсказа, че съм в парка и аз с помощта на ръцете си, намерих пейка, на която да седна. Прибрах се в себе си и усетих нежното сияние на страха, което лумна от сърцето ми, когато някой седна до мен. Усетих мириса на мъж - пот, евтин одеколон и още по-евтин алкохол.
- Извинете, господине - прошепнах аз, но гърлото ми се беше стегнато. Понечих да стана, но нечия ръка грубо ме издърпа обратно на мястото ми. Нечии пръсти хванаха брадичката ми я дръпнаха рязко, така че аз изскимтях и се опитах да извикам, но в следващия момент те се пъхнаха в устата ми, препречвайки на вика да се роди.
- Селби Лесъс, а? Какво правиш навън толкова късно? Знаеш ли колко проблеми ми създава майка ти, а? Какво ще кажеш да се успокоиш. Нищо няма да ти направя. Няма да боли много. Само да вие за урок на вашата скапана фамилия...
Гласът не ми звучеше познат, а и да беше, едва ли можех да го идентифицирам успешно, при все нахлулата в главата ми кръв, която караше мозъка ми да пулсира. Ръцете му бяха силни и груби, а аз - малка и уплашена. Бях на двадесет и три, но никога не бях докосвана от мъж, с изключение на докторите, които ме преглеждаха, когато съм болна или на ежегодните прегледи за зрението ми. Той подчини тялото ми под своето, а дрехите съблече като ненужни. Аз се гърчех под него, но това беше недостатъчно. Той свърши яростно и бързо, а аз виех от болката, която ми беше причинил. Изправи се от мен и чух как вдига ципа си. Скоро дъхът му отново беше по лицето му, но аз изпитвах такава жестока омраза към него, че съзнанието ми беше замъглено и замахнах с ръка - ноктите ми се впиха дълбоко в бузата му и аз ги прокарах рязко надолу. В мига, в който той закрещя и аз усетих, че е достатъчно далеч от мен, хукнах да бягам, като се спъвах и падах, и виках, и плачех, докато не стигнах място с много и различни гласове. Започнах да пищя, че искам да се прибера у дома и понеже всички знаеха коя съм, скоро се намерих в нечия кола на път за къщи.

Майка ми го преживя трудно - на другият ден излезе в града и аз чувах крясъците й дори от леглото си. Не се съмнявах, че тропа по вратите на всеки мъж и го обвинява за случилото се. Когато се прибра, гласът й бе спаднал до дрезгав шепот. Междувременно я бе обзела такава страшна параноя, че още същата вечер настоя да се преместим у госпожа Уайзман, няколко номера по надолу. Тя единствена се съгласи да ни приеме. Посрещна ни топло и ми каза, че ще поръча пица, защото едва ли съм искала да се храня с глупавите й манджи. Остави ме в гостната и аз седях там, докато на вратата не се позвъни. Намалих радиото, което слушах, а госпожа Уайзман - чух влаченето на чехлите й - отиде да отвори. Майка ми беше заспала на дивана и хъркането й смущаваше спокойствието на мишките в къщата.
Вратата се отвори. И после...
- Питър Бивънс, какво се случило с бузата ти? Пак ли си се бил? Трябва да си поговоря с майка ти. Хайде, влез, докато намеря дребни, за да ти върна.
Стъпка. Две. Бях се изправила и дъхът ми свистеше в ушите ми. Три. Четири. Свих юмрюците си, а ноктите ми пробиха кожата ми.
Стъпките спря. Рязко поемане на дъх и после... нищо. За няколко секунди времето спря, а след това той избяга. Останах разтреперана дълго време. Госпожа Уайзман не спря да мърмори как трябва да си поговори с майката на Питър за възпитанието му, дори когато ме изпрати към стаята ми.

Не мигнах тази нощ. Предполагам съм знаела какво ще последва, но нямах сили да се съпротивлявам. Все пак, само няколко месеца по-рано сама желаех смъртта си.
Вратата се отвори с почти недоловимо скърцане. Питър внимаше да стъпва безшумно и въздъхна, когато обви пръстите си около шията ми.
После имаше само тишина...

Докато не отворих очи в мрака и нечии тих глас прошепна:
- Ела с мен.
- Кой си ти?
- Аз съм пратеник на Дявола. Пръв се докопах до душата ти и имам предложение за теб.
- Аз... значи той наистина ме убил.
- Много безжалостно, при това. Но пък сега имаш шанс да станеш една от нас.
- Вас?
- Демон.
- О! Не, не, махай се, махай се от мен; остави ме намира.
- Ако приемеш сделката ми, ще те върна на земята като сукуб, в замяна на праведния ти живот преди, и ще върна зрението ти, което ти бе отнето поради грешка на природата.
- Аз... аз.. наистина ли?

Преживявали ли сте толкова мощен емоционален катарзиз, че за миг изгубвате себе си и вече нищо не е същото? Аз го преживях. Вярно, отнеха дъха ми, заради това, но върнаха зрението ми. Родих се наново, изпълнена с похот и сарказъм, и жестокост, и омраза. Промених се изцяло.
Живях като ангел. Умрях като ангел.
И се родих отново като демон.

» Създаване на дух
» Създаване на мутанти
» Създаване на самодиви
» Създаване на шейпшифтър
» Създаване на вампири