Тъмните улици

Беше тъмно,но това определено не можеше да изплаши Катрин.Тя искаше да се помотае из града.Искаше да остане тук,отново,за това реши да се разходи.Града не беше много голям,но винаги имаше много хора.Преди когато беше тук Кат се беше влюбила в това място.В тъмното тя видя едно момиче.Беше с права коса,дълга точно до там,където и на Катрин.Виждаше се само гърбът й.
-Хей..!
-Кат извика нещо и се появи пред момичето.Когато видя лицето й в мрака замръзна.Знаеше за двойниците,но тази беше твърде еднаква.

Все още не бях преодоляла смъртта на родителите си, вървях без да спирам по улиците размишлявайки.Стигнах до едни доста тъмни улици които ме плашеха... дори и да бях вампир все още имах чувствата си като преди.
Някакъв глас ми извика, гласът беше женски.
Обърнах се на другата страна нямаше никой, обърнах се обратно напред и видях момиче досущ приличащо на мен...все едно се гледах в огледало.
Учестих дишането си и направих крачка назад.
-Как е възможно да си приличаме толкова много ?

Приближи се,за да погледне момичето от по-близо.Макар малкото светлина това,че беше вампир и позволи да види идеално в мрака.
-Двойничка,а?
-бавно мина покрай нея.Огледа я от глава до пети.Като се загледаш не бяха чак толкова еднакви.Катрин усети,че момичето е вампир,точно като нея.
-Катрин.
-не беше като нормално запознаване.Изобщо беше далеч от любезно държание.Дори не подаде ръката си.Огледа с хладния си поглед.После се замисли,че искаше промяна,а не тази студена Катрин,която всички знаеха.Все едно някаква топлина мина през нея.
-А ти коя си?

Четях мислите на момичето срещу мен, като не изпусках нито думичка.
Исках да се обърна и да побягна без да се обръщам назад, но не можех стоях на мястото си и не мърдах.
Ако я нападна си прося смъртта, това не беше вариант .. а импулсивното ми мислене.
Тя се предтави, и попита за моето име.
-Джо.
Скрих ръката си зад гърба, като образувах голяма въртяща се топка въздух и чаках подходящия момент за да я ударя.

Виждаше се,че крои нещо,но дори не подозирам какво.Свих устни,като се усмихнах от дружелюбност.Исках да видя,коя сила притежава.За миг и отнех силата като й я върнах веднага.Ако не я използваше едва ли щеше да разбере.Нямаше видима причина да си използва силата.
-Въздух..
-изгледа ме странно,като аз продължих
-Въздуха е доста...чист за това време.В града има коли,които го замърсяват,но все едно не му се отразява изобщо.
-обърнах се за миг.Отново я погледнах.

Тази пред мен беше моята пълна противоположност.
Усмилих скоростта на вятъра в ръката си и изваях леки остриета.
Слушах и глупостите, но ми умръзна и изчезнах от погеда й.Въртях се в кръг около нея като се стараех да съм бърза за да не ме вижда.
Минах зад нея и мястото близо до сърцето.От раната блична кръв, докато тя беше заета с раната на гърбът й минах пред нея и я ударих в корема.
-Въздух е рядка дарба която ти никога няма да имаш.-Усмихнах се
-Или ако ми я вземеш никога няма да можеш да я овладееш.-намигнах й.
Вътрешно бях на тръни, беше ме страх но аз бях силна и не показвах нито едното, нито другото.

-А мислех,че аз съм лоша.
Изправих се.Раната мина за секунди.Щеше да й е трудно да ме повали толкова лесно.
-Мислех да съм добра,но това не ми се получава тук...А и ще ти трябва наистина много време и повече умения.Нова си в това и повярвай ми не искаш да си имаш работа с мен.
-предадох й болка като я погледнах.След секунда хванах врата й и й отнех дарбата на въздуха.Имаше още една.Оставих й да ми чете мислите.Беше ми все едно какво ще прави.
-Да,мога да я овладея.Може да се учиш бързо с нея,но аз за никъде не бързам.
-върнах й я като я блъснах назад.

Беше грешка да я нападам.Спечелих си враг, и не кой да е а моята двойничка.
Същност аз бях нейна двойничка.И ако си мислеше че ще успее да ми увладее дарбата жестоко се лъжеше.За тези пет години научих много повече за вампирите за които тя дори не е чувала също така научих да си контролирам дарбата.
Тя хвана врата ми и само с поглед накара цялото ми тяло да гори от болка.
Стиснах очите си, и паднах на колене пред нея.

-Това,че се учиш бързо си е плюс,но пък знай,че за толкова малко години не можеш да се научиш на много.Не ми е притрябвала дарбата ти.Не съм такава вече..
-започнах да си разправям глупостите на тази до мен.Това можеше само да ме изложи.Млъкнах като я хванах и я ударих в съседната стена.Загледах се в лицето й и тръгнах към противоположната улица.Тя може би знаеше накъде отивам,но не ме интересуваше.Ако искаше да се бием нямаше да пропусна.

-Катерина Птрова.
Знаех всичко за нея и най-малката подробност, все съм била с нея във всички години.
Заради нея съм това.
Исках отново да съм човек не исках това, и нмикога не съм го искала.
Нямаше да нападам повече, взех телефонът си който беше на земята и тръгнах по другата улица.

След като тя каза името ми на родния език се учудих доста.Малко хора знаеха за мен.Очевидно знаеше историята ми.Тръгна по същата улица където и аз.Обърнах се,а тя беше зад мен.
-Виждам,че си запозната с това-онова.Дори доста запозната.
-Повдигнах вежда проницателно.Гледах ниско,към земята и към врата й. Медальона,който липсваше сигурно беше за да я защитава като човек.Май силно искаше да е такава отново..
-Е,не си единствената,която знае нещо за другия.

-Ти нищо не знаеш за мен.-Усмихнах се.
Винаги ли е толкова надута? Се замислих и се засмях тихо.
-Чух че двойниците са три... вярно ли е?
-Ъм Катрин ... ти познаваш Деймън ... нали ?
Погледнах я, и спрях да вървя.

Едва ли винаги се надценяваше толкова.Дали е съвсем наред,че да се смее сама?
-А казваш,че знаеш всичко.Да,три сме.
-чудех се защо твърди,че знае едва ли не всичко,а ме пита за елементарни неща от историята ми.Попита и за Деймън.Изражението ми се промени коренно.
-Не съм го виждала от...от доста време.Не мога да разбера,до преди малко ме напада,а сега ме питаш за неща,за които твърдеше,че знаеш.
- "Още си малка и объркана...." -продължих на ум.

Явно не знае че чета мисли... и чета нейните също.
Всъщност сега не ми беше до надувкото Деймън.
Образувах малко кълбо въздух в ръката си, и започнах да си играя с него.
Усмихнах се.

Направи едно кълбо с нейната сила и започна да го подмята.Беше като децата по децките градини.До някъде се отчаях.Изгледах я отегчено като си отпуснах леко тялото назад.Кръстосах ръце.
-Нещо друго да искаш да питаш.Или да поправя някаква информация.

-Да искам да питам още нещо как мога .... казах и млъкнах.
-Възможно ли е да стана човек отново?
Погледнах земята, а забият ми поглед в земята доказваше че съм отчаяна и уплашена.
-Не искам повече този живот, казах и я хванах за ръцете.
Пуснах ръцете й, погледнах я в очите, отдръпнах се, продължих с бавна крачка на пред и сложих ръцете в джобовете.

Изсмях се по-силно от преди.Искаше да е човек отново.Все едно разговарях с различни момичета.Все едно на всеки 2 минути си менеше характера и начина на мислене.
-Да..може.
-погледнах учудена лицето й.Въпросът й до някъде ме изненада.Наистина беше отчаяна.Хваща ми ръцете така..само отчаяните правят така.
-Предполагам ми прочете мислите,преди да започна да говоря,но наистина си доста отчаяна.

Когато се изсмя в лицето ми, застанах пред нея извадих от джоба си спринцовка, завъртях я в ръката си и я забих в ръката на Катрин.
-Върбинка скъпа, казах и я блъснах в стената като стената се напука.
-Хич не си ми приятна.-Усмихнах се.
-Ако не ми трябваше помощ да съм те убила сто пъти до сега.
-Убивала съм много надуващи се пикли, които са .. аъъ бяха грешка, много по стари от теб и ми се молеха да не ги убивам, на мен на пет годишен вампир.
-През тези пет години не само учех как да се защитавам, какво ми пречи, от какво да се пазя и още куп глупости, но и се научих да ви убивам ...
-Кучка измърморих, и забих дървен кол в коремът й ...
-Не те убих единствено защото си мое огледало.

Онази до мен извади от нищото върбинка и я заби в ръката ми.
-Скъпа, и аз не те харесвам.
-Намигнах й.Беше ми интересно как щеше да ме убие.Тя не знаеше почти нищо за мен,макар че си мислеше обратното.Започна с отегчителните глупости за тези пет години.Вярно беше добра,но не можеше да се мери със по-големите от нея.В ръката й се появи дървен кол и го заби в мен.Мислеше,че ме е убила,дори започна да ми говори като на умряла.
-Съжалявам,но не умирам така лесно.Тези дрехи сa последна мода!
-Не ме изнерви толкова факта,че се опита да ме убие,от колкото това,че ми продупчи и изцапа в кръв най-новите дрехи.Бяха по последна мода от една от най-добрите марки.Погледнах отегчено нагоре после въздъхнах.Дори прическата ми беше отишла на кино.Извадих кола от себе си и го пуснах на земята.Избутах я към другата стена.

-Въобще не ми пука за парцалите които носиш.
-Съжалявам, но не умирам така лесно.. изимитирах я, и се усмихнах иронично.
-Лигла, измърморих и се намръщих.
Взех колът от земята и го прибрах в джоба си.

-Слушай,хич не ми е до дребни като теб.По-добре спри да ми се правиш!Не ме интересува кой познаваш и какво можеш.Най-малко ми пука дали ще има един двойник по-малко.Дори по-добре.
-Блъснах я в стената силно,като тялото и се изтласка напред.Толкова ме издразни.А и ме имитираше.Мразех такива.
-Смятах да не убивам за сега никой,но щом се налага,няма и да ми мигне окото!За твое добро спри!

-Или какво ... ?-Усмихнах се.
Изтупах дрехите си, погледнах я, обърнах се и тръгнах с бавна крачка.
Отдълечавах се малко, по-малко, като скоро изчезнах от погледът й.
Бях се отдълечила от улиците ... и скоро стигнах домът си.
Влезнах, затворих вратата, облегнах й се и се свлякох бавно на земята, седнах и погледнах часът.
-Тази може да скъса нервите и на най-търпеливият и спокоен човек на земята.
Станах от земята отидох в кухнята седнах на плота и си взех портокал.

Малката продължаваше да ми противоречи.Изнервяше ме всеки път когато кажеше или направеше нещо.Изтупа се и си тръгна.Нормално за нея.Изплаши се и си тръгна.Нищо ново.Видях я за няколко минути и вече разбрах каква е.Тръгнах към вкъщи.По пътя имаше сметище,което изблъсках с всичка сила.После се прибрах и строших сервиза в хола.Това момиче ме беше издразнило много.Може би следващия път,когато я видех щях да я убия за дето се държеше така надменно.
-Кучка.Не заслужава това лице!
Промърморих нещо и се качих да си сменя дрехите.